Фолклорни стъпчици

Мокри среднощни бразди

Превита е земята, заваля.
Небесните ратаи я премитат.
Лъщи в зелено горската рая
и кротко ромоли живот в очите ми.
Ще бъде нощ - от приказките знам -
в която мият слънчовите двори,
та утре да изгрее и насам,
над къщите и пещите на хората.
Ще плисне после тихо заранта,
кобилица понесла над полето:
две менчета дъга над пропастта
в душите на изстраданите клети.
Ще стопли, ще повие, ще смълчи...
От приказките знам, ще е измила
тегобата човешка, що горчи
като петмез от божията милост.
И ще засее приказка деня
с уханен аромат на хляб и вино,
та нощем да опитат ранина
душите ни, преди да ни отминат.

...

Делидилен

Тази заран навън е полегнала блага роса.
Всяка капка е бисер,
от ангел Гергьовски наречен.
Аленее зората, разплела си златна коса
и танцува с нозе от сребро
по душите ни речни.
Зачервеният здравец нарича
от хубост и свян
да са пълни стадата на дните,
дъждът да е плоден,
да множи любовта и децата
в човешкия стан,
и за гост, и за свой да е топъл,
уютен и роден.

Тази заран и аз
под каваците пръснах очи
санки бисер - гердан, от мома помакиня нанизан.
За любовното биле -
в деня между нас да ечи
като сноп златина,
дето утром в сърцата ни слиза.

...

Слънчова гайда

Такава красота...,
а окъснях.
Преметох късно слънчовите двори.
Пред къщи - прах -
задушен златен прах
затъкна и сайванта, и стобора;
тарабата пред кривия вратник
и рибешката баш, редена ниско
да отзове и сват, и калесник
от сватбите, пазарите,
огнищата...
Затули се обредният ми мрак.
Очи прикри, зад маранята стихна.
Преметох късно слънчевия злак
и в жълтите му ириси го плиснах;
порозовя - досущ гореща пещ
и синята прохлада на сърцето
в сандък от дребнодушие, горещ
стопи,
дордето връзваше ръцете ми.

И, ах... застена гайда,
залиня.
Небесните селения разтури
и бутна надградената луна
в нозете

на избелените мури. 

...

Безкрайна моя


Далече съм от топлата ти пръст..
от люлчината песен
на Балкана
от тежкия ти
кървавия кръст
далече...
но сърцето ми остана
по лудналата воля на житата
в живота под изтръгнатите камъни
в сълзите на княгинята -
по злато
в зеления байрак, погалил раните.
И всяка капка кръв от твоя дан
подема ме
след писъка на гайдите
в сърцето ми векува летен стан
на лъвове.
И там те найдох.
И там те скрих, да ме опазиш цяла
до силния ти миг, дорде запееш.
За теб съм хляб и сол
и кърпа бяла.
За мен си само ти, и днес немея...
пред силата на светлия ти огън
родил в очите ми сълза - стенание -
не ще прошепна думичка "сбогом",
но с Бог да си.

България... признание.

...

Жад

Нарисувай ме ден,
пукнал Слънце по първи петли,
над смаления сърп на луната,
в ребрата ми скрита.
Нарисувай го светъл,
в небесно тъкани зори,
с гаетани от бели звезди,
що насън не оплитат.
И прелей ме до щрих
в съдинка от побита земя.
И пропукано дъно
от моята жажда да слепне.
Та пресъхне ли нявга в душата ми,
там да ръмя,
да се пълня с водата ти бистра,
сърце ми да крепне.
А капаните вълчи,
сковали костица и плът
да помажа с мехлема лечебен
на твоята вяра.
Зографисани в злато врата,
и нататъка - път
от преливаща стомна към тебе
в светлик да преваря.

...

Коледарско

"Ой Коледо
Мой Коледо..."

Откъснати са коледните връшници
ръчици са закичили конфети
мъждукат светлинки
далеч по стръмница
очичките до нас мечтано светят.
Погачата
обиколила нивката
в сърцето си парица е прибрала
за накъсмет.
И виното ни пивко е.
По Коледа и песнята е цяла.
В сърцата на дечицата играе
родена Витлеемската звездица.
Да бъде здраве, и късмет,
да знаем
че родни сме
и братя, и сестрици.
Че ден е да забравим зло, несгоди
да оплетем на любовта венеца
огнището по преспи да ни води.
По святост.
И завет, от Младенеца.

...


Мои плажове 

Колко искрено бели сте, мои тъжени плажове
разтопили искрата недосегнати утрини,
занемели скалите си - неуморните стражи -
на копнежни ми сънища и мечти ми разбудени...

Колко бели сте още, прецъфтяващи дюни
приютили из пазви си любовта ми с прибоите...
Нито сянка не гасне, ни тъга не полъхва
да погълне светлика, на летата ми, моите.

А косите отронват ми розов цвят ароматен,
бяла кърпа полита да попее със спомена
на солените пръски, нацелували вятъра,
народили сълзите ми. Аз така ще ви помня...

...


По път 

Занареждай, тъга.
Занареждай си песнята звънка.
Таз броилка шепти,
кехлибарено - тиха се лее.
И в душата ми бодне,
провре
да избие навънка,
санки медени чанове в мене
протяжно лелеят.

Скоро бях.
И качула ми още е топъл
от пролята сълза,
от изречена мълком молитва.
И ръката ти бяла,
отнела ми сетния вопъл
още тегне ми тук,
ето тук,
като тежка реликва.

Тръгвам веч.
И по мене протяга се залеза.
Едноока другарка блести ми
Луната на изпровод.
Път недраг
и неравен,
прострял ямурлук и месалец
без комат и без глътка.
Да найда в сърцето му извора.

И кога ме настигне
крайпътна подрямка на съмване
и поспра досами камънака
на урвите стръмни
да припомня дъха ти последен,
подел ме на тръгване
е за мене утеха.
И вяра.
Дор свет да се върна.

...

От Бог си ми

Дал ми е да те имам
пълноводен поток -
плиснал руйни води в бреговете ми, влял се в очите ми
китна обич разлистил по жадните стръкове сухи
напоена земя да съм
/класят в дланта ти зорите ми/
и по кървави залези да прилюляваме мъките.
Тихо да ми е вейне ли сянка в косите ми
дал ми е теб,
да ме пееш с очите на птиците,
де ме поде, заборави живота - по друмите
да си ми вятъра, аз да съм воденицата.
Да си ми дирята дал ми е
и кръстовния камък,
де поседна кога ме зароси уморна потеря
силна десница, да ме подпира по заник,
топла погача, юва си ми, и постеля.
Дал ми е.
И душа ми да пее по рано
/пръсти ми решат на изпровод вежди ти тъмни,
китка по святост плетат да закича страница/
вечерно тихо до мене да се завърнеш.

Дал ми е да те имам - молитва съм, зрея,
с тебе и Него да сещам. Сърце ми да пее.

...

По жътва

Прегоряха душите ни
в тази безвременна жътва.
А сълзят класовете... радеят за сеч и утеха.
Ти понесъл на гръб си
сто бали бездушна човечност,
а в товара ти глас недореяна песня
съм лека.
Пропусти ме да мина.
На сянката само съм вярна.
Под жарта паламарка посича живеца ми слаб.
И кога се изнизва сълза, натежава товара
непосилен за твоя омесен по утрото хляб .
А е дълъг деня ми,
протяжен, без силна десница.
И накрай равнината поспира, хортува с мъглите.
Камънака да жалиш недей,
че жадува пестница
та да текнат в недрата му силни
по заник водите.
Все към мене подемаш.
Невикан. Нечакан да свърнеш.
А в ръката ми сърпа свисти.
И прокарва ми вечност.
Ако търсиш в сърцето ти житния ден да осъмне...

Научи ме на нежност, момче...
Научи ме на нежност.

...


Преливане

Откраднат трепет - утре ще е светло.
За малко си до мен, а бе - "завинаги".
Събирам вдишвания, скривам ги.
Заветно.
Ще се науча сигурно, да имам.
И мен са ми раздали прощъпулник.
А стъпките едва започват пътя.
Покръства любовта, най - горе,
в стръмника.
Под него - неуспелите се къпят.
Живота е вода.
Извира буйно...
Потъват сетивата на страхливите.
До извора светлее златно руно
а се окичват с него само живите...
А жадна бях...
отпивах до насита,
от менците, калени до стомана.
Сега от шепи ред е, да опитам.
Сама...
/а толкова е трудно да остана/
защото нямам устни
нямам пръсти...
...за теб са, и по теб са.
С тях... разливам.
Остава Граала в сърцето.
Там те кръстих.

Понякога ми липсваш...
чак до свиване.

...

Сама сам

Още ден отваля.
И безименен свърна под сенките.
И вратничката скърца
сал кога я подкачаме с вятъра.
Няма други,
кому да подръпнат по залезно дренките,
няма дюлята кой да погали, с клонака на завета.
Нацъфтял е трендафил, разлял е дъга по пътеката.
И разказава, разказва...
разпява отколешно речено.
И затъжен отронва в сърцето ми свито утеха,
окъсняла да стигне до извора,
тебе обречен.
САма сам.
Топла пита търкулнах по стръмника
да подеме следа,
да настигне поройно ти утро.
И кога я разчупиш, да стихне в душата ти пътника
да те найде покой,
и навънка от мен,
и навътре.
А за мене недей.
Аз съм рачена само на римите.
И на тихата обична,
отболяна до утрото песен.
И преди да се случа на пътя ти
тегнеха зими.
И преди да напиеше менци ми,
вееше есен.

... 


 Дервишова песен

Изписа ме с въглен черен,
кара кара черен, в очите.
Пустиня зарови в мене.
Семахане ми. Обител.

С арганово масло помаза
сърцето ми на Хурия.
По уда си ме наказа
от вечността да отпия.

И плаках, и го наричах...
А той ми закле тюрбана
яваш, яваш да се стича
по устните му - мерджани.

Белеят ли ми нозете
под гривните му - окови...
Белязал ме е. Сърцето.
С дервишовото си Слово... 


... 


Селце


В рогозения път на утрото
където бабината пита
се търкулва
едно отчупено телче от очила,
побрало сетнина,
прегръща две покълнали тревички.

Самотните комини
с аромат на пухкави катми
и боровинки
припяват на разбудените борове
а там, зад тях
усмихната чешма
бълбука в каменната си одежда.

Отчупено телче
от очила -
парченце слънце,
разпръсква аромат на дъхав ден,
на пееща любов
и на надежда.

...

Майка
 

Ей, златоусти ми ветре, смълчал си земята.

Свирни да чуя на Господа бялата песня.

Триж минарета раздират по тъмно заката,

трижди премята езана в душата ми есен.

Съхне ми бащина пролет, нацъфнала джанки

в спомени сухи, вратничката стара подпряли.

Зима зимее сърцето ми тегаво, санким

нивгаш в душата светило не ще да запали.

Вият се плитки, заплели коруба от мъка.

Ялова тиня залива очите без Нея.

Ей, златоусти ми ветре, по тая разлъка

свирни в душата, та с тебе и аз да запея.

...

Унука

Кръстих я, мамо, Ванесса. На тебе прилича.

Носи отколешна кръв, и наследство Тракийско.

Помниш ли, мамо, как нявга и двете обичахме

с тебе да пеем под крушата песни Севлийски...

Как ми нарече да хвана по черните друми

дето башка са, излели напряко в сърцето.

И ми продума на изпровод тайната дума,

да я наричам, кога ми прощупа  детето.

И ми навърза мънисто, да пази очите.

(черен гурбет е на уроки в тая тегоба)

Върнах се мамичко, тука сме, цели сме, сите...

да те прелеем, да стопанисаме гроба.

Кръстих я, мамо, Ванесса. На баба Васила.

Още и дадох да знае, да тачи, да люби

българска кръв, що очите и мамо умила

още преди да те майчице мила, загубим.

...

Слънчев подник

Утре заран ще съмне в очите на змейския крал.
Две луни ще налегнат снагата на тънкия посев.
И каквото си взел, и каквото човече си дал
на света и отвъд, на гърба си отруден ще носиш.

Аз ще пиша писмо. И с мастило от бели души
ще извия дъга под връшника на стария подник.
Кавардисано семе - Йордански сусам ще теши
старовечна мая, набухтяла в сърце ми бездомно.

И когато под глината светне обредния хляб
ще разчупя света си на слънце, на бяла синия,
ще прелея вино, прекипяло над свят и над раб
и по залък ще дам на сина си, и на Йеремия.

 

Турция
2004-6

...

Татко

Сви ми венче от разцъфнало рано Великденче,

после поседна до мен на тревата под навеса.

И помълчахме си – дядото, внучето, мислите...

за да проводим смирено деня си, и залеза.

Варна ни смигна – кристален букет от звездици,

плисна морето към нас и окъпа душите ни.

Стисках до болка любимата крехка ръчица.

Още миг – два, и нощта ще загърне следите ни.

Тук сме си, има ни. Утре поемаме пътя си.

Всеки ще счупи далечен за другия изгрев.

Ала мига... до сърцата ни слезе, окъпа се –

и козуначен, и български, пъстър и гиздав.

Варна,

10.04.2012